Историята на човечеството зашеметяващо разказана в творби и дни на фестивала в Единбург - Преглед
Фламандски сценичен колектив FC Бергман си е сложил простата задача да опише историята на човечеството след 70 минути. По някакъв метод го реализира. Компанията е известна със своите грандиозни излъчвания, ръководени от изображения, без думи, сглобки на придвижване и метафора и тъкмо това получаваме тук. Loosely based on the ancient Greek poet Hesiod’s Works and Days, one of the first pieces of western literature, which told the stories of Prometheus and Pandora, whipped through the Five Ages of Man and gave useful advice on the finer points of farming, this piece — at the Lyceum Theatre as part of the Edinburgh International Festival — consists of a series of stunning set pieces as well as a real chicken and a robot Куче.
Започва с някой, който взема чук на самата сцена, преди осемте членове на ансамбъла групово да насочат плуг в новосъздадената дупка и да разцелят плячката през дървените дъски на сцената, изпращайки летящи цепки. Това е извънреден миг на отваряне, показващ на хората, до момента в който се научат да укротяват земята.
Освен, несъмнено, това не е земята. Това е сцена. И защото шоуто играе с хрумвания за нашето изключване от Земята, множеството подиуми заграждат линията сред дословен и показан, задържайки задоволително тъкмо, с цел да ни разрешат да използван личния си пласт на значение. Плуг е плуг, само че каква е реколтата от боядисани дървени дъски, които прибират под дъските? Какво е смисъла на експлодиращите ананаси?
Огромните структури се построяват и демонтират, отглеждани и заклани на животни (нито едно пилета в действителност не са заблудени, въпреки и да мигат и ще пропуснете превключването на последната секунда), хората се учат да работят дружно, те колективират и индустриазират. Всяка поредност основава таблица, която е невероятно да не се добива. Осветлението, проектирано от Стеф Аертс, Джое Агеманс и Кен Хиоко, се измества непрекъснато и съвсем незабележимо от единични бели прожектори към цялостни нажежаеми платформи, пламтящи на сцената, всяка страна прави голяма сума, с цел да сътвори другите светове и настроения на парчето.
Какво прави това шоу, тъй че красивото е простотата на всяка концепция да се съчетае с величината на нейното влияние. В една сцена малко момиченце стои заобиколено от реализатори, облечени като цветни борови дървета - първоначално, сладко, до момента в който не стартират да се разклащат и дрънкат, постепенно се придвижват към нея, до момента в който тя не бъде обхваната.
Материалите също са елементарни. Праховите чаршафи, драпирани над изпълнителите, ги трансформират в добитък, алените шпули от гайзирани плат съставляват техните черва, изтръгнати от хората, до момента в който се научат да оцеляват. Съществува фокус върху биологията: Две зверове за прахуляк се предизвикват да се чифтосват, по-късно чаршафите се отбиват, с цел да ги разкрият като голи хора. Бебешко животно прахуляк (слон? Крава?) Изтръска се от задния завършек на майка си от прахуляк. Почти всички са голи до края.
Двама музиканти, Йоахим Баденхорст и Шон Карпио, обикалят действието, създавайки странни, прелестни звуци от голям набор от принадлежности - свирки за птици, бас кларинет за основаване на отелци, до момента в който все по -често се преобладават какофоните органи; Техните композиции са (много) едва основани на четирите сезона на Vivaldi.
Чувства се като спектакъл от друга планета, макар че е историята на нашата и в инцидентните му дълги осъществявания се чудите дали шоуто издига своите визуализации над всичко друго. But when it looks so good, that is easy to forgive, especially by the time a show-stealing robot dog, equal parts cute and Terminator-level terrifying, blinks its flashbeam eye at us as if to ask: what comes next?
★★★★★
To August 10,
